Каракачанска порода

Каракачанска порода коне

За разлика от останалите азиатски и балкански номадски народи, които използват магарета, каракачаните използват за транспортно средство само коне. Каракачанският кон е най-запазената порода от всички местни примитивни коне. Това се дължи на консервативните животновъдни традиции на тези номади. Специфична черта е близкият инбридинг. (А. Петрой, 1940). Каракачаните са използвали тези коне за транспортиране на цялата си покъщнина повреме на сезонните си миграции от летните пасища към зимните и обратно. Пасищата са били единствената храна за конете. Конете, които не са били използвани в момента от хората, са оставали през цялата година високо в планината на групички и сами са се грижели за себе си. Дори повреме на студени зими те са намирали храна и са се защитавали от хищници. Всеки каракачанец в миналото е притежавал 50-100 коне. През 1940 тази бройка е спаднала на 10-15, рядко 50 животни, от които 5-10 са били кобили от стари развъдни линии.

Отличителни белези
Каракачанските коне са сравнително ниски (около 128 см при холката) (А. Петрой, 1940). Имат добра мускулатура и широко чело. Краката са перфектно сложени и силни. Копитата са изключително солидни и здрави. Конете често работят без подкови. Сред хората Каракачанските коне са известни със своята невероятна сила и издръжливост.

Фактори, влияещи на изчезването на породата
През 1957-58 след като правителството отнема добитъка от частните собственици, каракачанските коне вече не се използват от държавните ферми. Те са били убити и дадени за храна на пилетата и прасетата. Такива коне са били изнасяни за месо (най-вече към Италия). В държавните ферми са правени опити за “подобряване” на породата чрез кръстосване със Хукул, Кабардин и Хафлингер. Правителството не се стреми да запази първичните породи коне. Това не е повишаване на техните ценни качества.

Настоящо състояние на породата
Според Червения списък на автохтонски форми на домашни животни, включен в Националната Стратегия за опазване на Биоразнообразието на България (1994), Каракачанският кон е сложен във Втора категория – изчезващи форми (или критични), според Ю. Данчев (1994).
Според разследвания на BBPS – SEMPERVIVA, днес броят на Каракачанския кон толкова е намалял, че ако не се вземат спешни мерки, той ще изчезне до няколко години. Повреме на нашите експедиции сме видели само отделни индивиди, или малки групички от 2-4 коня, най-често в Рила и Родопите, но също така и в Пирин, Стара планина и района на Краище. Тези коне са с доказан произход. До този момент знаем само за три по-големи компактни групи, които са собственост на местни хора от Родопите. Първата е на един 60-годишен мъж и се състои от 18 животни. Тези коне са типични, с перфектни работни качества и много добър, спокоен характер. Другата група е по-голяма. Собственост е на човек, който е роднина на възрастния мъж. Това са 54 типични Каракачански кончета, които са оставени свободни през цялата година високо в Рила и никой не работи с тях. Поради този факт, но и защото хората ги гонят от картофените полета, тези коне са много диви и плашливи. Те се размножават в групата на принципа на естествения подбор. Собственикът има само 5 работни коня с перфектни работни качества. Съдбата на 54-те кончета не е сигурна, защото собственикът няма нищо против да ги продаде за месо. Третата група е от 16 коня и принадлежи на каракачанин от Родопите. Тези коне работят също като първата група. Те носят дървен материал върху товарни седла и го пренасят от гората до селищата. Тези коне също са развъдени традиционно. Те са принадлежали вече на няколко поколения от семейството. Според мнението на собственика те не са били кръстосвани с други коне, но са малко по-различни в екстериора. Имаме информация за подобни коне в южна Стара планина, но това се нуждае от проверка.




Информацията е взета от курсовата работа на mukyhorse